ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ

 Корените на нашия народ трябва да се търсят няколко хиляди години назад след 681 г., която е определена като начало на българската държава. Българите са били една от главните движещи сили на историческите събития разиграли се няколко хилядолетия преди Христа, а и след това. В световен мащаб, те са изиграли ролята на мъжкия принцип, който е "оплождал" древните народи с култура, религия и духовност. Нещо подобно се случва и по време на събитията, разиграли се на Балканският полуостров през VI-VIII в., когато българите пренасят хилядолетните си културни и държавнически традиции и ги предават на славяните.

 За скептиците ще посоча само древнобългарския календар, който е признат от всички световни специалисти в тази област за най-прецизния! Дори и днес, когато светът се гордее с космическите си постижения, не може да бъде създадена по-точна календарна система от древнобългарската! Това означава, че българите са познавали до съвършенство космическите цикли и движенията на планетата Земя в пространството. И то няколко хилядолетия преди Христа, когато повечето народи са живеели в епохата на каменната ера!

 Все повече назрява необходимостта от написването на истинската история на България.

ДРЕВНО-БЪЛГАРСКИТЕ ДЪРЖАВИ

 Дълги години в нашата историческа наука шества тезата, че българите са малко номадско племе от тюркски произход, появило се на историческата сцена след смъртта на Атила (453 г.). В края на шести век то попада под тюркска зависимост (ако сме тюрки – как попадаме под тюркска зависимост?), от която го освобождава кана субиги – Кубрат и създава държава. Според официалната историография тя представлява племенен съюз, просъществувал има-няма, малко повече от тридесет години. От друга страна, незнайно защо, недотам обичащите ни византийци нарекли този съюз Стара велика България. В края на седми век император Константин Погонат, едва успял да разбие арабите при Константинопол, потеглил начело на петдесет хилядна армия към делтата на р.Дунав, срещу “неголямата” войска на Аспарух. Там в продължение на няколко дни той не посмял да я нападне и се отправил към Несебър. Армията му пък била преследвана и избивана от “немногобройните” българи, яздещи дребни кончета от устието на р.Дунав до Варна. Не минали век-два и българите изчезнали сред славянското море.

Упоеният от подобни “исторически прозрения” днешен българин, изпада в недоумение, когато чуе твърдения, като това на покойния френски президент Франсоа Митеран, че “българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета” или на американския професор Норман Дейвис, че българите стоят “в ядрото на европейската цивилизация”.

Ако обаче надникнем в историческите извори от древността и средновековието, както и осланяйки се на последните археологични открития, ще видим, че българите са един от най-древните народи на земята. Притежавали са богати познания в областта на астрономията, строителството, земеделието, имали са своя писменост. Едно от най-големите им достойнства е, че навсякъде, където са спирали, са създавали държави със свое специфично устройство, с добре подредена административна и военна структура, и със съответните титли.

КАКВО КАЗВАТ ЛЕТОПИСИТЕ НА ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ

 През последните десетина години стана възможен достъпът до хрониките на волжките българи. Най-интересна информация откриваме в “Книга за хуните”, написана от Кул Гали (XII век) и в историческия сборник “Джагфар тарихъ”, съставен от Бахши Иман (1680г.).

 Според Кул Гали преди 35 хиляди години древните предци на българите населявали Волгоуралския район - наричали го Ара или Ура, а себе си - жители на Ура-ара (арийци). През ледниковата епоха арийците живели в пещерите на Урал. Те се занимавали с лов и се сражавали с “потомци на зли духове” – човекообразни маймуни (неандерталци?). Една такава пещера, използвана за жилище, по стените на която има рисунки на мамути, коне, носорози, се е запазила и до днес на територията на Башкортостан и се нарича Шулгенташ.

 Живели през ледниковата епоха, българите се научили и станали най-добрите майстори в обработването на различни видове кожа. Това тяхно умение е било известно и през Средновековието.

 Когато климатът се затоплил и ледниците се оттеглили на север, българите започнали да се заселват в равнините около р. Волга. Цялата Волжко-Камска система те наричали РА (Ранга, Раха). Българите запазили това име чак до XIII век, както и понятието Раил, означаващо Волжко-Камска земя, или Волгокамец. И след като напуснали Урал, арийците запазили почитта си към планините и пещерите. Те вярвали също, че Бог (древните българи го наричали Ерсу, Едфу, Тангра, Тара) се появява по планинските върхове. За тях той е създал добрите духове - дивовете.