„Близки срещи от първи вид” – сблъсък „родители – деца”.

Всеки от нас е преминал през традиционните недоразумения от рода на „подстрижи си косата”, „махни си бретона, че не ти се виждат очите”, „кандидатствай във френската гимназия”, „какво ще кажат съседите?”, „Виж Иванчо как ….”, „виж Марийка…” , „този партньор не е за теб”, „вие не знаете какво значи да имаш семейство и да носиш отговорност” и т.н., и т.н.

 И много рядко, някой изобщо е чул какво му се говори, а още по-рядко, го е изпълнил, което пак води към темата за подходите във възпитанието. Но, дали сме слушали родителите си или не, не е толкова важно в случая! По-важна е поуката, която всеки трябва да си извади от конфликта с родителите си, а тя, най-общо казано, е: „Никога не забравяй кога беше дете и как не слушаше никого за нищо, особено пък майка си и баща си”. От личен опит знам, че едно дете, докато не изпробва това, което му обясняваш, не го приема за факт! Без значение на колко години е! Реакцията към родителските наставления винаги е една и съща, различни са поводите, които я предизвикват.

 От една страна, родителите са прави за себе си, защото те искат най-доброто за децата си. Едва ли някой се съмнява в това!

 Но от друга страна, децата не винаги смятат, че най-доброто за тях е точно това „най-добро”, което родителите им правят. Ни най-малко не подлагам на съмнение родителската или синовната обич. Казвам само, че „добро”, „правилно”, справедливо” са субективни понятия и въпреки, че именно родителите са тези, които са ги дефинирали за децата си посредством възпитанието, често са необходими усилия и компромиси /главно от страна на родителите/, докато тези понятия добият желания от тях смисъл и за децата им.

 Децата смятат своята истина за най-вярна, обикновено следват единствено и само сърцето си, и не желаят да се съгласят и да правят това, което възрастните ги съветват и изискват от тях. Това несъгласие им създава психологически дискомфорт, въпреки привидната свобода, която получават с неподчинението си, защото остават с усещането за недостатъчна обич („Как може да ме обича и да не ме разбира?”).

 Това създава тревога и тъга и на родителите, защото ги измъчва въпроса „Защо не ме слуша, аз правя най-доброто за него, толкова го обичам, а пък той…?”

 Но всички пропускат нещо много много съществено за отношенията родители-деца и овладяването на конфликта - посоката!

 Родителят обича детето си по един начин, а детето родителя си – по друг.

 Родителят казва: „Аз го обичам, а той…”

 Детето казва: „Той ме обича, а не ме разбира…”

 Тук е разковничето!

 Родителят е този, който трябва да се съобразява с децата си, а не обратното!

Родителят трябва да обяснява и напътства, а не да заповядва и изисква!

Родителят трябва да дава примери, а не указания!

Родителят трябва да подкрепя децата си безусловно, независимо от това дали е съгласен с постъпките им или не!

Родителят трябва да се стреми да предпазва децата си, без да ги ограничава!

Родителят трябва да дава на децата си, за да имат и те какво да дават на своите!

Родителят трябва да уважава децата си, защото така ги учи на самоуважение!

Само човек, научен на самоуважение, уважава другите хора, в т.ч. и родителите си!

Постъпвайки по този начин, родителят изгражда в децата си не само чувство за отговорност, самостоятелност и самоуважение, а нещо много по-ценно за отношенията им – доверие!

 Родители, които са изградили доверие у децата си, по-рядко стигат до проблеми с тях и почти не се стига до сблъсък, защото не се нарушава комуникацията. Тя тече непрекъснато и двустранно, и родителите винаги са „в течение” с това, което се случва с децата им и успяват да бъдат „в час” с променените възгледи на следващото поколение.

 Напомням ви, че пиша от позицията на родител – човек от средното ниво на сблъсъка, т.е., който има и деца, и родители! Този „конфликт от първи вид” се овладява и преживява по-лесно, в сравнение с другия „конфликт от втори вид”, в който вече са намесени и децата ни. Тогава ние се оказваме в средата и трябва да намерим баланса между това да браним интересите на децата си, да защитаваме възгледите си за света и възпитанието на собствените си деца и да не обидим родителите си.