Между калугерките имало една необикновена хубавица - сестра Витиния. Хубостта й била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в полите на връх Миджур и се казвала Вита. Вита растяла и ставала от ден на ден по-хубава. Била като самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки и извити вежди. Снагата й била стройна. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.

Девойката доста често срещала в планината красив, висок и строен овчар, с черни очи и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето й се раждала голяма обич. Овчарят също я обикнал.

Дни и нощи Вита плачела неутешимо в тъмната си самотна килия. Игуменката, която я прекръстила на Витиния, отначало я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.

Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й.

Отново минали много дни и нощи в безутешен плач. Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето...

Една нощ се извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания... От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките си помислили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.

Минала почти една година. Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили на спокойствие. Но един ден сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла - да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето й, което хвърля срам върху благочестивия им живот!

Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева. Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й, да не я гонят навън в ранната пролет, която още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я, с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.