Ако някой път отидете на остров Корфу и се разходите из стария град на Керкира, ще имате съмнителното удоволствие да видите огромен брой магазини в болезнен за окото червено-оранжев цвят, продаващи не по-малък брой също тъй болезнени за окото червено-оранжеви артикули. Това са своеобразните „кумкуатаджийници”, в които всеки турист може срещу не чак толкова сериозни цени да си купи желирани плодове от кумкуат, сладко от кумкуат, ликьор от кумкуат, ракия от кумкуат и прочее неща, все от кумкуат. Ако ли пък попитате някой от продавачите, той много любезно ще ви разясни, че това нещо - кумкуатът - е едва ли не символът на целия остров.

Какво всъщност представлява той, обаче? От ботаническа гледна точка, това е род цитрусови плодове, Fortunella, който всъщност произхожда от китайските, японските, или принципно югоизточно-азиатските части на Корфу и понастоящем съдържа, в зависимост от личните възгледи на запитания систематик, между четири и пет вида с най-различни подвидове и хибридни популации. Всички те, целокупно, раждат малки, продълговати оранжеви плодчета с подчертано цитрусов вид, вариращи на големина между едър хинап и дребна мандаринка. Кумкуатът расте на малки дръвчета или храсти с гъсти клони, които по някой път са и бодливи, а цветовете му са бели и слабо се различават от цветовете на другите цитруси, освен по това, че може би са по-гъсто скупчени. Респективно и плодовете понякога наподобяват малки гроздчета с жълто-оранжев цвят, далеч по-блед от рекламните материали на корфуанските магазини. За любителите на стайни растения ще кажем, че и той, както лимонът, примерно, може да бъде отглеждан в голяма саксия, но най-вероятно ще има кратък живот като градинско дръвче, защото е по-чувствителен към студа от близките си цитрусови роднини.

Култивиран в Китай още през Средновековието, кумкуатът е пренесен в Европа едва през средата на XIX век от англичаните и респективно – заселен по Средиземноморието, макар че точно в Корфу той се появява чак след Първата световна война и не се разпространява особено лавинообразно като земеделска култура. Наблюдателният читател ще си спомни, че в биографичната книга за живота си там, британският писател и естественик Джералд Даръл въобще не го и споменава. Други места, извън родните си, където може да бъде срещнат, са Близкия изток, както и южните американски щати, макар че поради сравнително ниския си добив, никъде не се налага като особено важно за прехраната растение.

В кулинарията, кумкуатът също има поддържащи функции. В пресен вид има много приятен лек вкус, често с кисели или горчиви жилки, защото може да се яде с кората, а поради малкия си размер е измежду предпочитаните коктейлни плодове, позволяващ си дори по някога да заменя маслинката в мартинито. Със същите функции може да бъде използван и желираният му вариант, често продаван на килограм в единични пакетчета, подобно на бонбони, макар че тогава плодът придобива вкус силно подобен на портокал от сладко. Почти същият вкус, впрочем има и конфитюрът от кумкуат и по аналогия човек може да предположи, че кумкуатената ракия също няма особени разлики с портокаловата. Единствено ликьорът предостави за автора на този материал изненадващо изживяване, притежавайки вкус на силно ароматизиран детски сироп за кашлица, но нека милостиво да кажем, че по принцип тези питиета са много чувствителни на това кой точно и с какъв майсторлък ги е правил.

Като цяло, макар че едва ли ще предостави тотално непознато за любителя на екзотични плодове изживяване, този плод е една изключително приятна глезотийка, която има място на трапезата и действително си заслужава да се опита.