Още от далечното минало хората са проявявали интерес към богатото разнообразие на природата и природните красоти, искали са да знаят повече за историята на образуването на имената на планини и планински върхове, на извори и езера, на реки, крепости, мостове и градища, на църкви и манастири. В многобройни предания и легенди е намирала израз фантазията на народните творци - разказвачи и певци. Вдъхновявани от необичайни случки и събития от всекидневния живот, те създавали върху тяхна основа различни митични истории и с тях обяснявали околния свят.

Корените на преданията и легендите могат да се търсят и в историческите събития. Завладяването на Балканския полуостров от османлиите и падането на България под тяхна власт е оказало невероятно силно въздействие върху творческия дух на народа. Идването на друговерците изтрива от народната памет голяма част от предишния живот и всичко започва от османските завоевателни набези и от борбата за опазване на българското име и християнската вяра. Летоброенето на имената на много български планини, върхове, местности и пр. според народната представа започва именно от това тежко време. И никак не е случайно, че в по-голямата си част (макар обагрени митически) историческите предания разказват: когато турците дошли по нашите земи; когато турците започнали да ни завладяват; когато турците превзели; когато потурчили и т. н.

В някои от историческите предания и легенди могат да се съзрат действителни исторически събития, станали в определено селище, местност и време, както и имена на исторически личности, играли роля в съдбините на българския народ. Към тях обаче има толкова измислени ситуации, поетически напластявания, поверия и суеверия, че истината едва прозира. И въпреки това в преданията и легендите, в народните песни може да се почувства неписаната героична история на българския народ, създавана през вековете, съхранила до наши дни най-хубавите духовни качества на българина: любов към род и родина, към бащино огнище, към мирен труд и живот, любов и вяра в правдата и свободата.

Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.

Дебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Скитал веднъж Орфей цял ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.

Има и друга легенда за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.

Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.

Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна.

* Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат - може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина - стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.