Въпреки, че според историците титулът на сина на княз Борис I - Симеон е спорен, защото Визанитя не дава официално признание на царската корона повечето българи предхочитат да го наричат: Цар Симеон I Велики. Обяснението идва от факта, че този монарх, управлявал българските земи от 893 до 927 г. остава на най-високо място в ранносредновековната ни история. Успешните войни на Симеон довеждат до най-голямото териториално разширение на България, превръщайки я в най-силната държава в Източна Европа. Управлението му е и период на културен разцвет, наречен по-късно Златен век на българската култура. При управлението на Симеон България се разпростира на територия, достигаща до Бяло, Адриатическо и Черно море, а съвременниците сравняват столицата му Преслав с Константинопол. Създадената през 870 г. Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят.

Симеон вероятно е роден през 864 г. Той получава началното си образование в Плиска, а после отива да учи в Константинопол, в известната Магнаурска вкола (ок. 878 г.). По-късно Симеон се замонашава при византийския монах-исихаст Арсений. През 886 г. той се завърнал в България и участвал в културната дейност на Кирило-Методиевите ученици. Счита се, че княз Борис е готвел малкият си син да поеме Българската църква. Но историята качва Симеон на трона и за първи път в историята си българската държава достигна до Адриатическо море, а границата с Византия минавала на 20 км от Солун.

На 20 август 917 година близо до река Ахелой българите постигнат една от най-великите победа над византийската армия. Погромът е пълен, а според византийските хронисти (Скилица, Лъв Дякон) споменът за тази битка останал задълго - България за първи официално е призната за фактор на Югоизточна Европа. Нещо повече, Симеон се почувствал достатъчно силен за да завладее Константинопол и да стане император на ромеите и българите.

Израз на това му намерение била титлата с която се именувал – “василевс на всички българи и гърци” - което на български се превежда като "Симеон в Христа Бога - самодържец на всички българи и ромеи". Проблемът е обаче, че нямало кой да узакони новият титул през 918 г. на Симеон, затова той самоволно издига българската архиепископия в патриаршия - тогава вече новоизбраният патриарх извършил освещаването на Симеоновата титла. Актът на коронацията повтарял тази на византийския ритуал – “василевс и самодържец на ромеите”. Разбира се подобни самоволни решения не получават международна санкция или поне не веднага, защото потомствените "императори" се почувствали с накърнен авторитет.

За дръзновените планове на българският валдетел, показва трезвата му оценка на ситуацията - осъзнавайки, че мечтата му за завладяване на Константинопол се отдалечава той разбрал, че византийската столица не може да бъде превзета без силен флот. И тъй като той не притежавал такъв се обърнал за съдействие към арабите. През 922 г. българско пратеничество било изпратено в Кайруан (където била столицата на Фатимидския халифат) до представителя на Фатимидите Убайдаллах ал-Махди. Той се съгласил с предложението за нападение по море и суша и заедно с българските пратеници изпратил в България и свои, които трябвало да уточнят някои подробности около нападението. За съжаление на връщане те били заловени от византийците. Симеон умира в разгара на поредната си подготовка за война - нов поход срещу Византия, който не се състоял поради преждевременната му смърт на 27 май 927 година, счита се че умира от сърдечен удар.

Едно от най-стойностните постижения на Симеон е вътрешно-държавното управление. Преслав бил построен по византийски образец и целта му била да съперничи на Константинопол. В него били “Златната” църква и тронната зала, които видимо се отличавали от останалите сгради, както с размерите, така и с великолепието си. По това време била създадена и преславската рисувана керамика, която следвала най-престижните византийски образци. Като знак за величието на столицата била поставена представката “Велики”, една хроника от ХI век пише, че Симеон строил Велики Преслав 28 години, заедно с развитието на "Златния век" на старобългарската литература и култура.