История на хвърчилото

     Никой всъщност не знае точно кога е изобретено хвърчилото. Повечето учени смятат, че то е познато на хората от най-малко 2 или 3 хиляди години. Далечният изток винаги е бил нарочван за родното му място. В културите на Китай, Япония, Корея, Индия и Тайланд се споменава многократно за него. Векове наред хвърчилото било важно за военните действия и имало религиозно значение. Някои дори мислели, че то е дар от Бога. Това довело до изработването на хвърчила с формата на птици, животни, насекоми и дракони, които символизирали божиите дарове.

     Китайците са смятани за изобретатели на хвърчилото. Това е така, защото те първи го споменават в легендите си. Има една легенда за война между армиите на китайски пълководци. Единият заповядал на войниците си да съоръжат огромни хвърчила със свирки и да ги пуснат над противниковия лагер. Враговете се разбягали, защото помислили, че това в небето е техният ангел-пазител, който ги предупреждава за тяхната смърт.
    Когато вместо коприна за изработването на хвърчила започнала да се използва хартия, правенето им се превърнало в изкуство за удоволствие. Хората вярвали, че като пускат хвърчило, държат настрана злите духове и се предпазват от лош късмет. 
    По време на династията Сун дори имало "Ден на хвърчилото", в който човек можел да избяга от лошия си късмет за цяла година само като пусне хвърчило този ден. Популярно било схващането, че хвърчилото ще отнесе лошото от съдбата на всички смъртни.

    С изобретяването на хартията хвърчилата се приземили и в Япония. За няколко века обаче те останали достояние само на привилегированите класи. Будистите използвали хвърчила, за да предизвикат добра реколта. Също както и в Китай, в Япония има легенди, в които се споменава за хвърчилото. В една легенда от 12 век се разказва за шогуна Минамото Таметомо и сина му, които били заточени на остров Ошима. Таметомо направил огромно хвърчило, с което синът му да прелети обратно в Япония и да доведе подкрепа.
    Друга легенда - от 1712 г., разказва за крадеца Какиноки Кинсуке. Той използвал хвърчило,за да достигне до върха на замъка Нагоя. Оттам откраднал златното покритие на делфините, които украсявали покрива. По-късно Какиноки бил заловен и сварен за назидание. Господарят на замъка бил толкова уплашен, че забранил на поданиците си да правят и пускат хвърчила.

     Всяка година хората от Хамамцу имат тридневен фестивал на битката с хвърчила. Този обичай води началото си от полета на Бузен-но-Ками с хвърчило, който така отпразнувал раждането на първия син на своя господар. Веднъж в годината на обикновените хора им било позволено да изразяват радостта си от първородните си синове, като пускат хвърчила. Тази традиция е на повече от 400 години.Пътешественици пренесли последната мода на хвърчилата в провинциите. Сред тях били и такива, които станали основа за повече от 200 дизайна на хвърчила в Япония. Едно изключение било Хата - внесено от холандски търговци от Западните Индии. Днес Хата е оцветен с трите цвята на холандското знаме. През 1692 г. за първи път било пуснато хвърчилото уан-уан. До 1914 г. уан-уан било смятано за нaй-голямото хвърчило на света. За да се пусне да лети, била нужна силата на 200 човека, тъй като диаметърът му бил 20 метра, а теглото - 2500 кг. През 1736 г. източният бряг на канала в Широн се свлякъл заради наводненията и бил построен наново едва следващата година. За да отпразнува новия мост, господарят Мизогуши подарил на старейшината на селото огромно хвърчило, което за един ден разрушило фермите и оризищата от другата страна на канала. Фермерите от западната страна на канала искали отмъщение, но Мизогуши ги убедил двете страни да се бият с хвърчила, а не с оръжие. Днес, всеки юни, отбори от двете страни на канала все още се бият с огромни хвърчила, за да отпразнуват този ден.

     Една от най-ранните легенди за хвърчила идва от Тайланд и разказва за крал Фра Руанг. Един ден, докато си пускал хвърчилото, се скъсало въжето му и то се приземило на покрива на замъка на Фара Ауе. За да избегне неприятната ситуация, той изчакал да падне нощта, за да си го прибере. Докато го търсил обаче, той се досетил, че Фара Ауе има много красива дъщеря. Кралят намерил стаята й и прекарал там нощта.В края на 17-и век хвърчилото било използвано да се бомбардира една въстанала крепост. Крал Петраджа завързал бурета с барут за огромното хвърчило и го пуснал над разбунтувалата се крепост. През 1921 г. пускането на хвърчила било обявено за национален спорт от крал Ваджиравуд. Има два вида хвърчила в Тайланд - "чула", което е мъжко и "пакпао", което е женско. Отборът на чула се състои от 10 до 20 човека, а отборът на пакпао е от 4-6 души. На един чула се падат по 5 пакпао. В ежегодните състезания целта е да хванеш хвърчило от другия пол и да го свалиш в собствената си територия.

     Първата поява на хвърчилото в Европа било около 13-и век. То стигнало до Стария континент, пренесено от Марко Поло и хората му. Една илюстрация показва хвърчило с формата на дракон, изрисувано като римско бойно знаме. В средата на 16-и и началото на 17-и век холандците открили морски път покрай нос Добра надежда и започнали да търгуват с Източните Индии. Чрез техните контакти хвърчилото намерило пътя си към Европа.Новите източни стилове променили западното виждане за хвърчилата. Европейските хвърчила били дъговидни и едва по-късно станали с форма на ромб - каквито са си и днес. През 16-и век думата "хвърчило" била за пръв път употребена за тези предмети. В средата на 17-и век хвърчилата били приемани главно за детски играчки.
    В последно време хвърчилото печели популярност и е подобрено по отношение на дизайн и техника. Създаването на синтетичните материали още повече го усъвършенства и го прави не само желано средство за спорт, а и форма на изкуство.